Писмо 23.

Мила моя,

Повтарям: не. Ни най-малко. Не съм противник на психоанализата, стига да приемеш следното ограничение: говорим за откровени и истински психоаналитици, не за импровизатори и не за дребнави хорица. Говорим за терапевти, които са избрали техниката на психоанализата.

Смятам, че подобно на други помощни техники, тази също има специфични показания, общи показания и разбира се, противопоказания.

Също така смятам, че става дума за остаряла техника, която в повечето случаи е била подобрявана с нови елементи.

Някой може да реши, че говоря така, понеже не ставам за психоаналитик. На такъв човек бих отговорил:

— Имате право!

Сигурен съм, че от мен би излязъл ужасен психоаналитик. Преди време, докато участвах в учебна група по психоанализа, положих една от жертвите — искам да кажа, пациентите — на дивана… Последният ни сеанс се състоя в деня, в който пациентът ми каза:

— Докторе… Да не задрямахте?

Тогава се събудих.

Вярвам, че ако не съществуваше нищо друго, освен психоанализата, бих имал само два пътя:

1) Да създам гещалта.

2) Да се посветя на друго поприще, което най-вероятно нямаше да бъде свързано с медицината (откога си мечтая да имам дърводелско ателие).

Уилям Шутц[17]казва, че „ако терапевтът се затруднява да гледа хората в очите, ще развие теория, която изисква пациентът да бъде поставен извън неговото визуално поле; ако се чувства неловко при поемането на инициативата, ще изгради теория, според която терапевтът трябва единствено да отговаря; ако лесно се отегчава, ще следва теория, която кара субектите да крещят, да се оплакват и да се препират… (имайки предвид психоанализата, клиентоцентрираната терапия на Карл Роджърс[18]и гещалттерапията)“.

Неумението, когато се използва мъдро, може да бъде чудесен стимул за постигане на напредък и поощряване на креативността. Нека не забравяме, че самият Фройд дължи успеха си на това, че навреме е успял да осъзнае ограничените си способности в областта на хипнозата.

В подкрепа на всичко това мога да ти кажа, че нерядко съм предлагал на мои пациенти да се обърнат към психоаналитик; няколко пъти аз самият съм предписвал психоаналитична терапия. Ерик Берн има една мисъл, която ми се струва гениална:

ПЪРВО СЕ ИЗЛЕКУВАЙТЕ И ЧАК СЛЕД ТОВА ИДЕТЕ НА ПСИХОАНАЛИТИК!

Понякога, след като пациентът и аз сме изминали дълъг път заедно и той е намерил разрешение на по-голямата част от своите невротични проблеми, когато се чувства цялостен и се е избавил от чувството за натиск, ми споменава, че би искал да се опознае по-добре, да проникне по-дълбоко във вътрешния си свят и да разбере механизмите на поведението си — тогава му предлагам да посети психоаналитик и издавам съответното направление.

Има случаи, когато още при първата или втората среща пациентът ми казва, че иска да знае защо, че търси обяснение за действията си, че желае да запълни празнините в паметта си… Обикновено отговарям, че това, което търси, може да бъде намерено в лечението чрез психоанализа.

Понякога ме питат защо не мога аз да помогна в намирането на тези отговори… Почти винаги казвам, че не мога поради шест причини: първата е, че не искам, а останалите пет… Нима имат някакво значение?