Антоанета Алипиева

ИДЕНТИЧНОСТ ИЛИ ИДЕНТИЧНОСТИ? НАЦИОНАЛИЗМИТЕ В СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Антоанета Алипиева

В днешната постомодерна културна ситуация проблемът за твърдите идентичности изглежда почти невъзможен. Националните култури, регламентирани от националните държави, все още представят себе си чрез ясна емблема: българска, руска, френска и т.н., но вътре в себе си побират много динамични процеси на движението, смесващи най-различни и диференцирани култури, различни механизми на огласяването им, както и неединни топоси на пребиваването им. Пред българската култура, а мисля, че и пред всички традиционни култури, стоят въпроси като емиграцията и създаването на разни и многобройни български светове в други държави, проблеми като нахлуваща в България друга емиграция (с напълно чужди за нас култури) и нейното културно интегриране (ако това е възможно?) в менталността ни, въпроси като мястото на малцинствени литератури (ромска, арменска, еврейска и т.н.) във все още белязаната като „българска” културна идентичност. С други думи, идеята за образцовия списък от национални имена на отделните култури става все по-проблематичен и атакуем. Проблемът за описването на тези култури чрез метафори и символи също буди в днешно време несъгласие, защото символичната география устремно се стапя чрез постоянно разместване на културните граници и оттам – на културната карта на Европа, например.

В България идентичността като категория претърпява сериозни метаморфози. Класифицирана като „литература на прехода”, съвременната българска литература разрушава, на първо място, държавната идея за литература, наследена от времето на комунистическия режим. Но национализмът като идея се запазва, въпреки че се правят лобистки опити за налагане на идеята за „края на историята”[1], предимно през 90-те години на 20. век. Също през 90-те години се лансира и идеята за неоколониалните литератури, които не могат да преодолеят своя травматизъм от големите култури и де факто си остават локални и догонващи.[2] Тези две идеи са в полето на реформаторството спрямо традиционната идея за литература, разбираща литературата като единна национална територия с общи за всички образцови списъци и ценности; реформаторство спрямо одържавяването на естетическите факти; и накрая – реформаторство спрямо въображаеми структури като национална държава, балканизъм, панславизъм, въобще възражение срещу есенциалисткото описване на литературите или културите. Въпреки че национализмът в края на миналия век бе обявен от тези реформатори за труп, то и те се оказаха в неоколониалната клопка, като се мъчеха да осмислят българската литература чрез постмодерните теории, предимно американски, без да забележат, че са преосмислили само етническия национализъм, но не и гражданския. В смисъл, че българската литература не е изработила до ден днешен такъв универсализъм, че да стане нужна, за да не кажем известна, в широк диапазон на световната културна карта. Водещ принцип продължава да бъде принадлежността към географска територия, както и към институционално възпроизводими символи и норми. Дори и когато последните се пародират или метаморфизират, то това е отново принадлежност към национализма, а не към универсализма.

Бидейки „литература в преход”, съвременната българска литература преосмисля морални, институционални и идеологически норми. Чувството за деконструкция е водещо. От въобразеното хармонично общество по време на социализма, например, новата проза преминава към апокалиптична „разруха” и разпад, към демонични криминални сюжети, към объркани и обезродени хора, и девалвация на човешки ценности. Известните романи - „Разруха” (2003) от Владимир Зарев и „Майките” (2006) от Теодора Димова, се занимават точно с разпада на цялостния човешки свят. В посткомунистическите страни постмодернът изгражда шокова визия на насилието. Ликвидират се „идеалните типове”, идентифициращи социалистическото общество, но на тяхно място не могат да се предложат цалостни национални или морални идеи. Националната идея от близкото минало, почиваща върху георафски и исторически граници, върху одържавени пантеони и литературни канони се преобръща до своето опако. Пак има национална идея, но тя е демонизирана. По отношение на поезията, литературата ни силно активира и разшири географските очертания (Пламен Антов, Пламен Дойнов). Лирическият човек наново преоткри културите на Европа (предимно централноевропейските) и в известен смисъл позагърби славянската топонимия, защото тя принадлежеше в голямата си част на също тъй посткомунистически страни, далеч по-достъпни за нас по време на социализма отколкото Западна Европа. Ако трябва да обобщим, патриотичната част от големия националистически проект на 19. век, работещ у нас и в 20. век, залезе. Националното запази своите географски граници, но не и градивния си патос.

„Прозата на прехода” наблегна и на друга възможност на националистическото чувство – това на етническия национализъм, чиято символика разчита на себеразпознатата и изпитана идентичност. Ако трябва да бъдем по-точни – на балканската тема, предадена като светоусещане и философия, като революционен сюжет от разпадането на Османската империя. Като концепция, този тип проза е най-близко до идеята на Мария Тодорова, която под балкански регион разбира онази териториална част, която е византийско и османско наследство и е резултат от загубата на християнска аристокрация. Това снабдява региона с източни (много често се говори за ориенталски) нрави и въобще трудно се потулва езическия (варварския) манталитет.[3] В романите на Керана Ангелова „Елада Пиньо и времето” (2003) и „Вътрешната стая” (2006) границите на българския регион са и балкански граници. Полето, в което се случват събитията, е стабилизирано до езическа философия на живеенето, но без граници между държави. Идеята за „културната интимност” на Маркъл Херцфелд[4] тук може да бъде модифицирана до „балканската махала”, „паланковата философия”, т.е. до тези метафори, които през 20. век, а вижда се и през 21.век, оформят явен тренд в българската литература. Балканите са въобразена чрез дух и манталитет територия, географията спира там, докъдето героите чувстват себе си. Те не прекрачват в териториите на чуждото в духовен смисъл. Това са и техните физически граници на пребиваването. Това съвпада по естествен начин с границите на въображаемата Родина. Романите на Керана Ангелова не ползват деконструкция на смисъла. Те реставрират познатата идентификация на патриотичния национален проект от 19. век и представят героинята като въплъщение на езическото в балканската жена. В този смисъл те отхвърлят травмата, породена от Западната визия, описващи Балканите като „срамния друг”, като „гето”, като „задния двор на Европа”.[5] Керана Ангелова активира удоволствието да си себе си. Във въображаемата територия на идентификация е заложена повече визията за славянството, отколкото за ориентализма. Естествено, че посочените романи на Керана Ангелова биха се разбрали в балканските и славянски държави не само защото възпроизвеждат архитипно битие, но и защото устояват целостта на панбалкански и панславянски идеи и с това в днешно време отговарят на неолибералните амбиции да наложат ценностите на западна Европа и Северна Америка като универсални за всички.

Продължение на идеята на Мария Тодорова за „общите Балкани”, съществуващи чрез очите на Запада, е един от най-известните български романи – „Възвишение” (2011) от Милен Русков, интерпретиращ националния разказ за турското робство и борбата за освобождение. Картографирането следва наличната топография от 19. век и обхваща земи от днешните България, Турция, Сърбия и Румъния. Идеята за свобода не включва никаква презумпция за бъдещи държавни граници. Твърдата идентичност на героите се постига чрез „расови типове” – западната идея за предмодерните Балкани, чиито характеристики са опит за автентичност – варварство, природност, агресивно националистическо движение, превръщащо в „свещен завет” омразата между етносите, населяващи познатите територии.[6] Същевременно, романът реставрира и т.н. „вътрешен балканизъм”, разбиран като чувство за тревожност пред непознати модерни (идеологически, институционални, държавни и т.н.) изисквания, с които би трябвало да бъде подкрепена всяка една историческа идея. Съвременното пресъздаване на автентичните Балкани чрез българското националистическо движение от 19. век ползва унаследена символика – топонимия, реални исторически сюжети и исторически личности, световни революционни движения и участието на българи в тях. Ирационалното и първичното, т.е. предмодерното, са пресъздадени добре. Но съвременната интерпретация на Русков пародира пламенния национализъм и хиперболизираната гордост от българското освободително движение от 19. век. Националната идеология е видяна вече от дистанция, затова е и пародирана. От историческия сюжет са извлечени човешката обърканост, съмнение, стъписване пред Голямата идея за свобода, която и героите, и малките хора не разбират кой знае колко добре. Колкото и да е модерен романът на Милен Русков, той влиза в гамата на балканската екзотичност и се нуждае както от адекватен езиков, така и от адекватен културен превод в извънбалканските и славянски култури, които нямат особена представа за национално-освободителните разкази на Балканите от 19. век.

Друг от успешните български романи – „Бежанци” (2013) от Весела Ляхова, е точно мостра на традиционната балканска фрагментация, според която Балканите са миграционни и бежански потоци, тласнати от историческите събития. Както твърди авторката, „българската гледна точка” към тези събития е отново сакрално-националното, което вади от паметта си нови и неразглеждани историко-географски територии и ги представя като предпоставен прочит на морала. В предговора си Ляхова обявява: „Романът описва реални исторически събития: Драмското въстание от 1941 г., обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война, трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства – турски, гръцки, сръбски, български. (...) Загиналите гърци в Драмското въстание имат своите паметници, а българските жертви в същите събития са обречени на забвение.”[7] „Националният паметник” на българите е колкото желание за държавен национално признат код (романът е обвявен за най-добрия български роман през 2014 година), толкова и съвременна тенденция, според която национализмът продължава да се тълкува като исторически ресантимент. И пак като цяло, историческата ни проза рядко надхвърля географските очертания на Балканите, които традиционно продължават да се възприемат като произлезли – географски и исторически – от Османската империя.Това поражда не само национализъм, но и балканизъм (в обсега Турция, Сърбия, Македония, Черна гора, Албания, Гърция, Румъния, Босна и Херцеговина, Хърватска,). Географски, културното ни съзнание се примирява със загубените територии. Също така рядко се захваща с проблеми, ситуирани в централна Европа или някъде другаде по света. Балканите са територията, която можем да овладеем като културни идентичности, извън тях говорим за „другост”. Исторически, прозата ни слиза дълбоко по вертикала, като ползва юнгианската формула за колективното като несъзнавано, затова обяснява историческите събития с философията на манталитета (етнически национализъм) и с господстващи социални практики (социален национализъм).

За да завършим: обединителните идеи като балканизъм, панславизъм, национализъм са вътрешно близки за културния ни манталитет. Те се експлоатират и до ден днешен и де факто влизат в противоречие с индивидуалните идентичности, наложени чрез постмодерния тренд. Това е възможност върху тези обединителни идеи да бъдат разработени общи проекти.

[1] Става въпрос за много популярната идея на Франсис Фукояма и неговата книга The End of History and the Last Man“ (1992), според която либералните демокрации и свободният капиталистически пазар са крайната точка на човешкото управление. Патосът на тази идея е ликвидиране на национализмите като смисъл и граничност и утвърждаване на индивидуални или групови идентичности в съвременните глобални общества. Тези идентичности силно зависят от икономиката.

[2] Вж. Литературният канон? Криза на националното наследство, С., 1998, и по-специално статията на Александър Кьосев Списъци на отсъстващото, с. 5-49

[3] Вж. Тодорова, М. Балкани- балканизъм, С., 2004

[4] Herzfeld, M. Cultural Intimacy: Social Poetics in the Nation-State (New York: Routledge, 1999), p. 1-37

[5] Вж. Тодорова, М. Цит. съч.; също и Александър Кьосев, Тъмната интимност: карти, идентичности, идентификации – в: Балканите като метафора. Между глобализацията и фрагментацията, С., 2004, с. 215-253

[6] Вж. Кьосев, А. Тъмната интимност: карти, идентичности, идентификации – в: Балканите като метафора. Между глобализацията и фрагментацията, С., 2004, с. 239

[7] Ляхова, В. Бежанци, Пловдив, Жанет 45, 2013, с. 7