Културноисторическо значение на творчеството на Гео Милев

Формиране на творческата личност

2. Гео Милев – от символизъм към експресионизъм

Поетиката на Гео Милев

4. Философски интенции на поемата „Септември”

Културноисторическо значение на творчеството на Гео Милев

Гео Милев (Георги Касабов Милев - 15.01.1895, Раднево - след 15.05.1925 - София).Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора.От детска възраст проявява интерес към литературата и рисуването. През 1907 г. в детското вестниче " Славейче" (бр.15 от 5.1.1907) е отпечатано първото му стихотворение. Като ученик в Старозагорската гимназия (1907-1911) издава ръкописни вестници, съставя сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стохотворения; подписва се Гео Милев, Гео Касабов, Георги Милич, Гео Милич. Ученическите му стихове са повлияни от творчеството на П. П.Славейков, к огото смята за свой учител в поезията и естетиката. През ученическите си години превежда от руски език стихове на А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Н. А. Некрасов, А. С. Колцов, А. А. Фет и др. Следва романска филология в Софийския университет (1911-1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912-1914), където слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел. През декеври 1913 г. в сп. " Листопад" се появяват първите му публикации - " Литературно-художествени писма от Германия". По това време Гео Милев е горещ привърженик на индивидуализма и естетизма; ориентира се в немската литература и в културния живот в Германия, увлича се от модерната немска поезия. През юли 1914, след започването на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с английската литература, изучава английски език. Среща се с емигриралия белгийски поет Емил Верхарн. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев заподозрян, че е английски шпионин, е арестуван в Хамбург от немската полиция. Поради липса на доказателства е освободен. Пристига в Лайпциг, но събитията го принуждават скоро да се прибере в България (1915). Отпечатва в ограничен тираж литературни листове за Ст. Маларме, Р. Демел, П. Верлен, Ем. Верхарн и Фр. Ницше, които съдържат преведени от Милев стихове; всеки лист е посветенн на някого от младите поети-символисти - Н. Лилиев, Д. Дебелянов, Т. Траянов, Л. Стоянов и Н. Райнов. Гео Милев поема грижите около книжарницата на баща си, който е мобилизиран. През зимата на 1915-1916 заедно с Н. Икономов организира в Ст. Загора театрална трупа, която изнася няколко представления. През март 1916 е призован да отслужи военната си повинност в ШЗО в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-и троянски полк, който е на позиция при Дойран, срещу англичани и италиaнци. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29.04.1917 неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в черепа и загубва дясното си око. През февруари 1918 г. заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран; остава до март 1919 г. Въпреки няколкото операции по време на престоя си посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, по-късно отразява в някои откъси от " Грозни прози". В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата експресионистичното списание " Акцион". След като се завръща в София, Гео Милев издава списание " Везни" (1919-1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.

Под влияние на новата обществено-политическа обстановка в страната пред 1922-23 възгледите му еволюират. Промяната в светогледа му е отразена на страниците на сп. " Пламък", което започва да излиза през януари 1924 г. В него Гео Милев печата статии, " Грозни прози", поемата " Септември", началото на поемата " Ад". Заради поемата " Септември" книжка 7-8 на сп. " Пламък" е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е арестуван от полицията и изчезва безследно; убит и заровен в общ гроб в Илиянци.

Творчество. Поемата „Септември”

В края на второто и началото на третото десетилетие на ХХ век Гео Милев е един от най-значимите български автори, които създават образа на модерния тип творец. В критическите и художествените текстове на Гео Милев доминира съзнанието за граничност и конфликтност, но същевременно произведенията му създават единен и цялостен образ на своя автор. “Скок” е любима дума на поета, а промените в неговото творчество са всъщност перипетии на един устремен към себепостигане Дух, отричащ нормите и традициите. Произведенията на Гео Милев са пропити от патоса на бунта, имащ, от една страна, антиисторичен смисъл, а от друга – културно-историческа обусловеност. За антитрадиционалистките измерения на светоусещането на твореца е показателно едно писмо до бащата Мильо Касабов, в което особено ярко изпъква бунтовната духовност на сина: “Човечеството върви все по-напред; най-новото е и най-великото, не може серсеминът Гьоте да бъде по-голям от Демеля; < …> Целта на живота ми като критик е да унищожа Гьоте като поет (и заедно с него и всички стари поети)...”.

Ключ за разбиране на поезията на Гео Милев са критическите статии, в които той прокламира своите естетически принципи – принципите на експресионизма. Най-формулно звучат статиите “Фрагментът” и “Небето”. В тях лайтмотивно, изразен по различен начин присъства тезисът: “Действителност: не изкуство” (Фрагментът). Презрението към материалната и социалната действителност става естетически принцип, който я разрушава, а от нейните отломки се конструира един нов свят. Азът е неговият творец: “Аз не е огледало; Аз твори; Аз е божество. – Абсолют. < …> Всяко изкуство е експресионизъм; творчески израз на Бог Аз.” (“Небето”).

Светът става творение на Духа. Азът е Творец – Дух – Бог. Експресионизмът вижда човека в бунта му срещу самия него, в усилието му да създаде сам себе си в изтичащите мигове на настоящето. За експресионистите Човек е Творец на самия себе си, на собствената си Индивидуалност.

Ключови думи на експресионизма са “вик”, “взрив”, “бунт”. Предпочитано действие е рушенето. При Гео Милев идеята за бунта приема естетически, социален и екзистенциален смисъл. Тя преминава през цялото му творчество. Откриваме я в “Зов” от “Грозни прози” (1918г.): “Хвърляй с безимни ръце в сърцата, в главите/ главни от възторг/ бомби от бунт”; в “Ноември” от “Експресионистично календарче за 1921”: “Ний градим барикади; сандъци, бурета, бали с хартия: о плющене на жилавите мускули – барикади, с червени знамена над тях.”; в “Ден на гнева”: “Бягай/ залягай/ ставай/ падай/ нападай/ решително/ смело/ стремително/ неудържимо напред/ - без команда, без ред - / напред.”.

В произведенията на експресионистите образът на революцията в изкуството намира своето адекватно езиково въплъщение. Преосмислени и взривени са традиционните граматически и стилови норми. Бунтът срещу действителността се слива с бунта срещу обичайния език. Емблематичен негов израз е Гео-Милевият лозунг, издигнат от страниците на списание “Пламък”, който обяснява редица особености на поетиката на “Септември”: “Българската поезия има нужда от оварваряване.”.

Бунтът срещу историческата традиция в изкуството и обществената действителност у Гео Милев е и бунт на езика. Той всепрониква цялото му творчество и намира своя кулминационен израз в “Септември” – произведението, за което поетът е съден и убит без съд и присъда. Едва в тази изключителна поема естетиката се среща с жестоката истина на социалната реалност и стихията на гнева и отрицанието се превръща в конкретна гражданска и човешка реакция.

Още първите стихове на “Септември” започват да изграждат ценностната опозиция “вчера” – “днес”. Всичко досегашно е “нощ”, “мъртва утроба”, “мрак и мъгла”, родили “вековната злоба” и “пурпурния гняв”. Ярките цветови и образни контрасти пронизват цялата поема, пулсирайки между конкретните и символно-метафоричните значения. В смисловата структура на текста, от една страна, стоят изрази като: “из тъмни долини”, “на нощта вкаменения свод”, “из мрака тревожен”, “хора на черния труд”; а от друга – “преди да се съмне”, “Слънчогледите/ погледнаха слънцето”, “Слънчогледите паднаха”, “Зората от сън се пробуди”, “воля за светъл живот”. Контрастът прониква дори и в рамките на отделни синтактични конструкции: “Нощта се разсипва в блясъци”. Фактически текстът на поемата разполовява света и неговата история между “есенни жълти гори” и “вечна пролет на живия блян”, за да сдвои парадоксално двете антитетични половини във финалното “Септември ще бъде май”.

За първи път в българската лирика Гео Милев създава един принизен физиологизиран образ на масата, тълпата. В “Септември” присъства съзнанието за разрушителните сили, стаени в нея – тя е идентифицирана като рожба на “мрака” и “нощта”. Принизяването по протежение на целия текст обаче се съпътства от апотеоз на бунта и сакрализация на масовия бяс: “Глас народен: / глас божи”, “О боже! / подкрепяй свещеното дело/ на грубите черни ръце”. Но стихията на бунтовната маса не само е възвеличена в нейния подем. Тя е принизена в погрома и принизяването функционира не само като обвинение към палачите. Погромът е апокалиптично хиперболизиран в екстремалното измерение на страха. Разумът е пометен от инстинктите: “Ужас без слава/ замръзна на всяко лице - / очи без страдание./ “Всеки / да си спасява/ живота! ”. Представянето на погрома е в конфликт с прославата на подема на масите, със заявената готовност за саможертва: “Пред нас е смъртта - / о нека! ”. От друга страна, то кореспондира с “варварските” конотации, които излъчва очертаният в началото на поемата облик на народните маси. Те не са водени от разума, от идеологическото осмисляне на поведението си, а от своите инстинкти: “се спуснаха всички отвред/ - като отприщено стадо/ от слепи животни”. Единственият образ, който контрастно изпъква на фона на “ужаса”, “паниката”, “общия смут”, е “епически смелия” поп Андрей.

С поетиката си “Септември” не само влиза в спор с поетическите езици и естетическите ценности на традицията. Поемата поставя под съмнение и дискредитира аксиоматично присъстващи в културната история светогледни ценности. Проблематизирано е свещеното от епохата на Възраждането насетне понятие отечество: “Отечеството/ е в опасност! ”/ Прекрасно: / но – що е отечество? ”. Още през 1919 г. в сп. “Везни” (статията “In memoriam”) Гео Милев обявява отечеството за “безсмислена химера”. Тази декларация е пряк отзвук от експресионистичното клише “плодовете на духа нямат родина”. Но поемата стига по-далеч: образът на родината е “разцепен”. Преди Гео Милев Христо Смирненски обявява единия свят за излишен (импресията “Босоногите деца”). Но докато “певецът на огнените гриви” визира революцията в едни абстрактно-романтични ракурси, авторът на “Септември” отчетливо фиксира насилието, като го вижда само в едната страна на сблъсъка. Като конкретизирано действие насилието се проявява само от тези, които потушават въстанието.Творбата “пропуска” да очертае насилието на бунтуващите се, а е ясно, че всяко въстание е насилие, независимо от оценъчните позиции спрямо неговите причини. Така поемата символизира националното разединение (в кървавата му братоубийствена идентичност) и на свой ред участва в него. Независимо от безспорния факт, че авторът не е целял това, неговата творба на практика обслужва една конспиративна и насочена срещу целостта на нацията идеология. Поемата е използвана от теоретиците на социалистическия реализъм във формирането на комунистическите митове за събитията през септември 1923 година. Тези митове манипулират мисленето на няколко поколения, подменяйки историческите факти с художествени. Въпреки географското ситуиране на въстанието (Мъглиж, Стара и Нова Загора, Чирпан, Лом...), поемата е лирически израз на индивидуалността Гео Милев по повод конкретни исторически събития, а не показване на самите събития. “Септември” изразява, а не изобразява. Произведението “е камбана на гнева, а не образ на действителното” (Виолета Русева). Показателно е, че литературен критик комунист като Георги Бакалов се възмущава от факта, че в творбата, въпреки образа на развените червени знамена, отъства образът на комунистическата партия. По-спекулативни негови колеги по перо обаче успяват да вмъкнат рецепцията на поемата в жестоките клещи на комунистическата пропаганда.

Мотивът за разполовеното отечество, роден от потреса, който дълбоко хуманен поет като Гео Милев изживява след жестокото потушаване на Септемврийското въстание, се подема от редица публицисти и писатели с леви идеологически убеждения. В лириката на Вапцаров то намира логичния си завършек в “кощунствените” стихове: “тази земя – не е моя земя, / тази земя/ простете, е чужда.” (“Земя”).

“Септември” развенчава не само аксиологемата Отечество, но и аксиологемата Бог, и то чрез образа на божия служител поп Андрей: “В последния миг: / “Смърт на Сатаната! ”/ извика/ побеснял и велик - / и обърна назад/ своя топ: / последната/ граната/ изпрати/ право там/ - в божия храм, / дето бе пял литургии, ектении...”. Експресионистично-митотворческият подход към историята на автора обяснява, защо в така представената картина съсъществуват историческа личност и изцяло фикционално нейно деяние (поп Андрей не е стрелял с топа в църквата). Според текста “сатаната” е именно в “божия храм”, т.е. внушава се парадоксална идентичност между Бог и Сатана, дискредитират се традиционни християнски представи и символи, осмислят се като фалшиви и манипулативни.

Появила се в 9-та част, богоборческата интенция преминава и в останалите части на поемата – 10-та, 11-та и 12-та. Дискредитирайки религиозните представи, поемата не само символично изразява потреса от човешката жестокост. Тя зазвучава като светотатство, което отрича световния ред, моралната система на “вчера”, идеите за добро и зло. В поемата “Ад” е отречена класическата древност: “Лъжа/ е Вергилий.”. В “Септември” отрицанието е много по-мащабно, то е тотално. Обругаването на християнските символи е последвано в 12-та част от пародия на Троянския мит и “Орестия”-та. Пародийно са изредени богове от различни религии: “Вседържителю Зевс/ Юпитере/ Ахурамазда/ Индра/ Тот/ Ра/ Йехова/ Саваот.”. Чрез въпроса в единствено число, който им е зададен, те са унифицирани в образа на отричания Бог: “- Кой? / излъга нашата вяра? ”. Придобил конотациите на плаката, текстът обявява всяка религия и цялата човешка култура до своето време за безплодно упование и непрекъснат морален катаклизъм. В 12-та част, поетически митологизирайки цялата човешка история, творбата акцентира лозунга “ДОЛУ БОГ! ”. Ценностните измерения на световната история са тотално отречени по повод погрома на въстанието, което в произведението не се изобразява, а субективно се изживява. Разгръщането на лирическата сюжетика от края на 3-та част (“Вярваме! Знаем! Желаем го! / С нами бог! ”) до края на последната 12-та част прави възможно следното тълкуване: като че ли целта на творбата е да се изрече именно “ДОЛУ БОГ! ” и да се изпише с големи букви. Целта е да се преобърне календарът: “Септември ще бъде май.”; да се взриви религиозната представа за битието: “З е м я т а щ е б ъ д е р а й”. Кой ще дойде на мястото на Бог, за да осъществи преобръщането на календара и битието? Най-лесно е да се отговори – човекът, мултиплициран в скачащото “право в небето” ние. Но кой е този човек? Творбата не дава основание той да бъде търсен в назованите субекти на бунтовната маса, които фактически са лишени от субективност: “шопи с сопи”, “профани, хулигани, глигани”, “уродливи, сакати, космати” и т.н.

Богоборчеството в “Септември” е плод колкото на анархистичния естетически бунт на експресионизма срещу традиционните културни ценности, толкова и на поетизацията на един екстремистки левичарски атеизъм. Негов най-ярък изразител е образът на поп Андрей, унищожил “божия храм”, заплюл миналото си, осквернил вярата – “без да погледне небето/ - увисна”. За поп Андрей “вчера” не съществува. От миналото остава само “Христовия кръст”. Божият храм е унищожен, защото текстът го осмисля като знак на фалша, на излъганите от институциите вяра и надежда, а Христовият кръст символизира саможертвата, готовността за смърт в името на “грядущето” и така кореспондира с поведението на “червения поп”.

В сцената с поп Андрей имплицитно присъства една открита от Вазовата поезия аналогия с богати митологизационни възможности: “О, бесило славно! / По срам и по блясък ти си с кръста равно! ” (“Левски”). Така поемата, спорейки с утвърдени културни и религиозни представи, използва някои от тях, за да разшири своя смислов обем. В текста е префункционализиран евангелският сюжет за възкресението: “ще възкресим ний човека/ свободен в света”. Смисълът обаче се преобръща в диаметрално противоположна на християнската аксиология посока. Възкресението чрез чудото на милостта и добротата към страдащите e подменено от възкресение (освобождаване) чрез кръв: “и писа със своите кърви: / СВОБОДЕН! ”. Така християнската любов е трансформирана в “злоба на роба”, която на свой ред се претрансформира от литературни критици комунисти в “класова омраза”.

Нихилистично отричайки европейската културно-религиозна традиция, “Септември” същевременно взема от нея отделни символи с архетипен потенциал и често преобръща смисъла им. Такова е и отношението на творбата към българската история и родната поетическа традиция. В сцената с обесването на поп Андрей поемата целенасочено актуализира Ботевия поетически контекст и спомена за Априлското въстание. По този начин въстанието от 1923 г. се вписва във веригата на най-значимите събития от националната история. Имплицитното цитиране на същностни за Възраждането символи започва още в третата част. Споменът за “Кървавото писмо” се актуализира: “народ - / затъпен/ унижен - / < …> въстана/ < …> - и писа със своите кърви: / СВОБОДЕН! ”. Скритото цитиране изравнява две събития с абсолютно противоположен смисъл в българската история: Априлското въстание е най-високата степен в националната консолидация и най-решителната крачка към националното освобождение, а Септември 1923 е плод на тяснопартийни интереси, инспирирано е отвън (от Коминтерна) и е един от най-жестоките разломи в българското общество изобщо. На персонажно равнище манипулативно се идентифицират исторически несъизмерими личности като поп Андрей и Левски от едноименната Вазова ода.

Изключително важно за рецепцията на текста е, че той фактически отъждествява “маса” и “народ”. Затова интерпретаторите, които се основават на комунистическата идеология, без да могат (или без да искат) да разчетат поетическите манипулации на творбата с националната история и поезия, ги използват за собствените си манипулации с историческите факти. Тези манипулации, за разлика от Гео-Милевите, нямат естетическа мотивираност, обусловени са политически и по същество са фалшификации. Така, без самата поема “Септември” да е “виновна” (и съответно без да е виновен нейният автор), но не без връзка с поетиката и съдържанието й, тя участва във формирането в продължение на десетилетия на една идеологизирана синонимия между “народ” и “класа”. Гео-Милевата творба целенасочено е използвана от институциите на културата и образованието за налагане на идеологически митологизирания образ на трагичните събития от есента на 1923 г.

Големият поет се оказва лош пророк. Пророчеството “Без бог! Без господар! ” не се сбъдва. През 1944 г. на трона на всеопрощаващия и милостивия християнски Бог, щиковете на съветската армия поставят ненаситното за човешки жертвоприношения “божество” Партия, към която един иначе талантлов поет – Христо Радевски – се обръща с пропитите от хипертрофия на религиозното светоусещане стихове: “Аз вярвам, че си права/ дори когато и грешиш.”. Септември 1944 не става Май. Той повтаря с по-голям размах и цинизъм братоубийствената истерия от 1923 г.

Никой няма право да вини Гео Милев за неговите илюзии. Поемата “Септември” е дело на голям поет и нейните прочити могат само да обогатят самопознанието на българската духовност. Големият поет е творец на естетически ценности, които имат дълбок хуманен смисъл не само когато пораждат съгласие, а и когато провокират полемики. С цялото си творчество и особено със “Септември” Гео Милев остава един от най-значимите автори в историята на българската поезия. Има нещо дълбоко символно в личната му съдба и съдбата на неговото творчество. В своето двуединство те сякаш казват, че истинският поет и истинската поезия не могат да бъдат унищожени – нито чрез физическото убийство на поета, нито чрез институционализираното тенденциозно интерпретиране на поезията. Защото поетът е дух, а поезията – духовност. А за духа и неговите рожби най-истинно говори евангелието на Иоан, цитирано в заглавието на една от най-силните статии на Гео Милев – “И свет во тме светится...”.